Трябвало е да имаш нечовешки извратено съзнание, за да откриеш това място на смъртта в първия ден на пролетта и да го наречеш "Слънчев бряг". Наивно е да се мисли, че е било случайно. Съществуването на този лагер е замислено като част от идеологията на терора, целяща да пречупи волята за съпротива в България и да премаже за години напред нейния разум. "Слънчев бряг" е зловещ сюжет от кървавия епос на комунистическата диктатура, чието основно мото остава непроменимо през годините до днес: "С кръв сме я взели, с кръв ще я дадем!" Властта. Това комунистите определят за своя първа и единствена цел. Властта. Не държавата. Не управлението. Не демокрацията. Не България. Властта. Защото в примитивното им безпросветно съзнание единственото значение има задоволяването на първичните инстинкти с привилегии, разкош и екстри, каквито могат да им предоставят само властовите позиции. Но в тях има и нещо още по-свирепо: жаждата да властват над другите - и то по-образовани, по-култивирани, по-висши от тях същества - като премазват техните съдби, тяхното достойнство, техните възможности.

       Колко човека точно са преминали само през "Слънчев бряг" - никой не знае. Няма архиви. Не е водена изобщо документация. Хората са докарвани в тази каторга почти в насипно състояние и за по-голямата част от тях никой повече не е чул нищо. Имало е женски и мъжки лагер - сврени в храсталака в непосредствена близост. Твърди се, че само в лагера са убити над 50 жени - предимно непълнолетни момичета. В лагера са затваряни хора от най-различни социални прослойки: министри, депутати, индустриалци, интелектуалци, творци, предприемачи, търговци, земеделци, младежи от всички краища на страната. Днешните двадесетгодишни момчета и момичета трудно могат да си представят, че един тесен панталон тогава е означавал съвсем буквално физически край на живота, една средно къса пола е обричала на месеци нечовешка извратена инквизиция. Всеки, който по някакъв начин е успял да се спаси от деветосептемврийските дни на убийства и терор, и който трудно е приемал просташката еуфория и идеологическата лудост от първите години на комунизма и колективизацията, е намерил своя край при нечовешки мъки в "Слънчев бряг". Хората са пребивани като кучета с бичове и тояги. Заливани са с ледена вода при минусови температури и са зарязвани така на студа. Удушвани са нощем в леглата в бараките. Умирали са при изтезанията в резултат на пиянски оргии. Били са разпаряни. Бягайки от издевателствата, момичета са се хвърляли от скалата. Зверствата нямат край. Въображението е бедно за ужасите, до които е достигал садизмът на надзирателите. Докато "Слънчев бряг" от показна наказателна акция не се е превърнал в комунистическия кошмар на България.

       Сега там, на скалата има две плочи. Едната е здрава, другата - счупена. Счупената плоча е била поставена от Андрей Луканов. Всъщност преди 19 години, когато за първи път гръмва истината за лагерите и малцината оцелели и останали живи лагерници замислят първото поклонение на 22 март, Петър Младенов и Андрей Луканов решават и те да се присъединят. От престаравяне, в проливната нощ срещу 22 март от все още съществуващия Окръжен комитет на БКП асфалтират пътя по сипеите до кариерата. И поставят три плочи. Оцелелите  лагеристи счупват напълно две от тях. Остава третата, за да напомня на поколенията за издевателствата, садизма и лицемерието на комунистите. Проливният дъжд само за няколко дни след това изронва и отнася асфалта. И пъпят до кариерата си остава такъв разбит и стръмен, какъвто е бил под изранените и подути от бой крака на лагеристите.

       От тогава всяка година на тази дата в кариерата се прави поклонение. Идват близки на загиналите, идват оцелели лагеристи, идват хора, за които зверствата на комунистическия терор не са празни приказки на евтина пропаганда. И които знаят цената на свободата. Неизменно през годините поклонението се организира от ловешката структура на Съюза на демократичните сили. В шествието от центъра на града до кариерата понякога участват политици и депутати. Но не винаги. Тъжно е, че в повечето случаи се срещаме едни и същи лица. Даваме си кураж и се заклеваме да не жалим сили, но да не се предаваме пред злото на комунизма. Кариерата на "Слънчев бряг" е усойно място. Вятърът отнася думите. И все пак запазва пламъчетата на запалените в памет на жертвите свещици. Може би догодина там вече ще има параклис и крайно време бе да се направи. Ще има и поставена плоча, долу досами пътя. И може би тази плоча най-после ще събуди съзнанието на заспалия Ловеч, който месеци и години не чу виковете, стенанията, воплите, ужаса на зверски унищожаваните хора. Може би тогава най-после ще се събуди и България, за да проумее, че бивш комунист няма. А комунизмът отприщва най-черните сили в човека дотогава, докато не го превърне в звяр. Или в мърша.

       На това място ние отдаваме почит на тези, които не изневериха на своите идеи. На тези, които дадоха живота си, но не се подчиниха на мракобесния комунистически режим. Години след това комунистическата пропаганда се опитваше да доказва, че в България не е имало хора, които да са дали в жертва своя живот, бъдещето на своите семейства за идеите на свободата на личността; които не са се жертвали, за да може България да бъде страна на свободни граждани. Нека да продължим да пазим паметта за мъчениците и жертвите и занапред. Защото това е най-важното нещо, което ние като български граждани, като хора, радетели за демокрация, можем да направим. Да запазим светла тяхната памет. И да докажем, че наистина светлите идеи на демокрацията са способни да надживеят мракобесието и тиранията.

       Ръководството на Съюза на демократичните сили и парламентарната група решихме да изградим параклис, който да напомня през вековете за героизма и за подвига на тези хора. Първата част от необходимите за тази цел средства са събрани. Ние откриваме подписка, банкова сметка и се надяваме следващата година тук да има параклис, който да свидетелства за жертвите на комунистическия режим.

       Поклон пред всички жертви на лагера "Слънчев бряг"!

       Тук всички събрани достойни български чеда, всички антикомунисти почитаме паметта на жертвите на лагера в Ловеч и страданията на онези шест хиляди и осемстотин сънародници, безследно изчезнали и жестоко избити от комунистическия режим. Трябва да почетем и паметта на две хиляди и седемстотин български граждани, елитът на нацията, които бяха убити от един антинароден съд. Трябва да почетем и паметта за тези загинали и осъдени на смърт шестстотин и осемдесет човека сред четиристотин хиляди антикомунисти, осъдени през времето на комунистическия режим. Трябва да почетем паметта и да се преклоним пред мъките и страданията на двадесет и осем хиляди страдалци, от които шестстотин и четиридесет убити в лагерите "Ловеч -  Слънчев бряг", "Скравена", "Богданов дол" и десетки други. Тук трябва да почетем паметта и на над хиляда и петстотин убити горяни, воювали в Балкана с оръжие в последните години на антикомунистическата съпротива.

       Целият български народ беше поставен в концентрационен лагер, в изолация и лишен от всички нормални човешки права. Ние извоювахме своята свобода през 1989 година. Успяхме да извоюваме нашата свобода от повторното комунистическо робство през 1994-та до 1996-та година по времето на Жан Виденов. Но днес нашият народ е в едно трето комунистическо робство, което е също страшно, защото е тежко икономическо. Българинът, който е честен, достоен и работлив, днес живее сред кражби, сред корупция, сред наркомафия. Никога в България не е имало толкова убийства. Никога достъпът до здравеопазването не е бил свързан с такава корупция. Никога българският пенсионер не е броял така стотинките, както сега.

       Това ни задължава да се мобилизираме и в памет на нашите страдалци да съберем сили, за да отървем веднъж завинаги България от комунистическо робство! Начело на тази борба ще застанат демократичните партии като Съюзът на демократичните сили и всички истински антикомунисти. Аз съм уверен, че ние ще изпълним своя дълг към дадените жертви, ще спасим българския народ и ще заживеем в истински демократична и свободна България!

       Поклон пред паметта на жертвите!

       - С дълбоки чувства, припомняйки си страданията на тези хора, които са били затворени тук. На тези, които са ги понесли и на тези, които са загинали. Това е една трагедия и нещо страшно.

       - Аз не мога да кажа какво се прави и какво не. Но ми се струва, че има нужда от молитва и с молитвата да измием това петно от града. Разбира се, на литургия ние винаги поменаваме жертвите, но ако сложим една плоча край пътя и хората, които минават да се прекръстят и поменат загиналите тук - това ще бъде едно изкупление за нас. Защото макар че ние не сме били тук и не сме участвали в това престъпление, тъй или иначе ние живеем в този град. А и тези, които са пострадали, също ще се помолят за нашия град и Господ ще го благослови. На тази плоча ще пише: "Пътнико забързан, стой, поспри.

       

       Плочата ще бъде от Ловчанска митрополия и от православни християни на град Ловеч.

       - Убеден съм, че Църквата трябва да направи нещо. Доколкото зависи от мен - аз се старая да правя всичко по силите ми. И ще продължавам да се старая.

       Аз съм от тук, от лагера. Любомир Петров Ковачев се казвам. В "Слънчев бряг" бях затворен през време на революцията в Унгария. Бях плувен състезател от дружество "Славия". Имам национална титла на дисциплината 100 метра гръб. В Будапеща на острова Маргидик ние се състезавахме с унгарците. И тогава започнаха събитията в Унгария. После си идваме в България и тук мен ме затвориха. И в Белене ни пратиха. И ни казваха, че ние сме хулигани, кулаци, лумпени, престъпници и какви ли още не. И в Белене ни подложиха на мъчения - и то жестоки - с норми, които са непоносими. Нормите бяха да се изкопае от един затворник по 16 кубика изкопна маса за дига. И по 2 кубика дърва, които да се прехвърлят от една островна позиция до друга островна позиция. Други бяха свиневъди, кравари, правеха силозите пак при изключително тежки условия. По-късно в Белене от тази кариера - край Ловеч, хранеха с телата на убитите затворници прасета. Всички го знаеха. От тази кариера се изнасяха телата. Защото по нареждане на Москва тези тела не се даваха на близкитне. Те трябваше да бъдат замаскирани, укрити. И се даваха на остров Магареца - там ги ядяха прасетата. После ни докараха в "Слънчев бряг". Тук оцелявахме само благодарение на Божията повеля. Никой тук не може да оцелее, ако не вярва в Бог. Иначе режимът е смъртоносен. По 7-8 човека на ден падаха мъртви. Биеха ги до смърт с тояги. И един изверг - Газдов - ти носи огледалото, за да се огледаш за последен път. Като се покаже това огледало и докато човекът се огледа - той е мъртъв. Пребиват го с тояги. И в това пребиване участва не само Газдов, а и Горанов, Гогов, Шахо циганина и още други техни сподвижници. Участваха също и от село Угърчин, Ловешко надзирателите. Едната беше жена, другият - мъж. Нешев и Нешевица.  От това село имаше и още други и заедно с подполковник Дочо Колев, който беше началник на лагера, мъчеха и убиваха. Началникът застреля с пушка един  - казва се Канто - който погребваше мъртъвците. Обаче имаше двама, които пък спасяваха. Те бяха от село Чурек. Бяха свинари и нощно време разпаряха чувалите - да можеш да си извадиш ръката и да я мушнеш в прасето и така то се плаши и бяга. И по този начин двама-трима души се спасиха, избягаха в Триест и оттам по целия свят се понесе истината за тия зверства, които се вършеха тук. И после се настани тази комисия, през 1962 г. идва в България. Но не не ни пращат вкъщи, а във Влаховица и Лисец - тук наоколо има едни села, където са тухларни фабрики. А жените не ги освобождават, а ги пращат в село Скравена, ботевградско. А пък има една, която е от Русе Надя Дункин, която е била ей с този човек, който е лагериста в Ножарево. И този човек също е от Ножарево.